ОСТАНИ
Усещам в теб една тъга.
Разстила се и пада тя
навред по бледото лице,
пулсира в твоето сърце
и продължава да расте, и да се рони над града…
Усещам те като тъга.
Разделяш се с една мечта –
стоиш с наведена глава.
Прилича много на мечта,
но дали ти е съдба,
щом оставя те така –
зад безпътната врата
да се питаш пак каква е
твойта роля в света?!
Кой ще ти казва хубави думи?!
Кой прошепва: „Остани!“,
щом си избираш това помежду ви,
вместо красив, измислен филм?!
Залези зад стъкла…
Дните са без цветя…
Усещам те като тъга.
Кой ще ти казва хубави думи?!
Кой ще прошепва: „Остани!“,
щом си избираш това помежду ви,
вместо красив, измислен филм?!
Има ли някой в тъмната стая
или съвсем изчезна там?!
Някъде някой може би чака
следващ момент да влезе сам…
И ще ти каже хубави думи.
Ти ще прошепнеш: „Остани!“.
